За много години, пълни с щуротии, приятели!
Отдавна не съм се включвала, но бях на интернет диета покрай празниците. Наблегнах на “минките” (не знам защо мама си усложнява живота да ги нарича “мандаринки”), на случайното бутане на елхата, която пръскаше иглички по света и у нас (най-вече у нас – в хола), и на четенето на книжка с коледна тематика до втръсване (на третия-четвъртия пореден път мама вече не беше толкова артистична, но дори така историята е не по-малко вълнуваща!).
Още на първия ден от декември прилежно си написах писмото до Дядото Коледа – старателно изрисувах най-красивите си кръгчета, дадох им очи, нос и уста и се надявах, че дядото ще разбере, че искам кукла. Добавих и няколко чертички още. Защото искам от онези с коса, за да я тормозя с фибички и ластици, както мама се опитва да “разкрасява” мен. Хайде още две по-малки кръгчета (ама все така красиво изрисувани), една полегнала чертичка над тях и “колата” е готова. “Количка. Количка се казва” – все още чувам как мама ме поправя. Надписано, подпечатано с целувка и изпратено. Дядото нямаше оправдание да ме пропусне, защото дори и комин си има нашата къща!
Нетърпеливо си чаках подаръците и бях добро момиче… когато се налагаше. Понякога за 5 секунди, друг път за по-малко. Дори си уредих предварителна аудиенция с дядото. В кукления театър, след едно коледно представление. И като извади три чувала с подаръци, ми замириса на кукла и кола. Обаче беше изпитание на търпението ми тази среща, чак в последния чувал на дъното се спотайваше моят подарък. Ни кукла, ни кола! Пиано. Ах, колко много щяха да харесат музиката ми домашните! Може би вече правеха планове как ще ме почерпят с нещо изкушаващо – кексче, сокче, солетка, за да ми отвлекат вниманието от клавишите. Но аз ги изненадах – извадих батериите сама и ги скрих!
Все пак дългоочакваните и напълно заслужени (с няколко 5-секундни момента на добро поведение) подаръци бяха грижливо опаковани и оставени под елхата. Сръчен е този дядка, определено умее да се промъква дори в нефункциониращи комини! Куклата с руса косичка и подходяща розова количка за разходки навън вече са в мое владение и обикалям квартала гордо. А като ми писне, тичам напред и който остане последен, “пу!” той я бута. Все пак съм млада дама и имам по-сериозни занимания като самостоятелно люлеене на люлка и тропане с крака в седнало положение на пързалката.
Обещала съм си през новата година да съм по-сериозна – да разреша все пак на мама да ми сложи фиба на бретона и поне веднъж да завършим играта на домино с животни в нейна полза. В новогодишните обещания има и такива от здравословен характер – повече да не скачам върху рамото й (защото не ми харесва когато плаче и не си мърда ръката цял следобед, скучно е много, да знаете!), както и да не й забивам главички (сцепената и подута долна устна не й отива изобщо).
Казват, че свръхстимулацията и неглижирането при децата не били много правилни, но аз ще продължа да си броя цифрите до 10 и да си казвам азбуката, пък ще неглижирам опитите да заспивам сама. Все пак е толкова сладко, когато разказвам приказка на мама за бабата, питката и ненадейно появилия се Дядо Коледа, а тя преструвайки се, че спи, да избухне в смях.
Повече смях, безгрижни дни и приключения на всички през новата година!
Leave us a Reply