Виртуалната ни разходка из Япония продължава, благодарение на нашата екскурзоводка Августа. Ако още не сте се запознали с нея и личните й преживявания от двегодишния й престой в тази далечна държава, може да го направите в първата част от разказа й тук – БГ мама в чужбина: Августа от Япония (част 1).
Разкажи ни нещо повече за детските градини.
В Япония има 2 вида детски градини – хоикуен и йоучиен. Работещите майки могат да пратят децата си в хоикуен още на годинка, таксата е процент от семейния бюджет, като за семейства, в които единият родител е полицай или пожарникар например, за първо дете може да стигне до 700 – 800 долара, защото заплатите на държавни и общински служители са доста високи.
Йоучиен е градина за неработещи майки. Много японки не работят или работят на непълен работен ден. Раждат по 2-3 и повече деца през 2- 3 години, така че прекарват в къщи около 10 години. Децата посещават йочиен, за да се социализират, да се научат да споделят вещите и пространството, да се научат да се усмихват, да се забавляват, да се разболяват. Всеки ден се повтарят едни и същи прости действия, ритуали, които насаждат правилата в главите на децата бавно, постепенно, вероятно невъзвратимо. Децата дори не осъзнават какво им се случва. Усмивката е от основно значение за японеца, който поставя колектива над личността. Колективът и лоялността към фирмата (тя е като нов образ на феодала от преди 2 века, спрямо който самураят е бил верен до смърт) са водещите в японското икономическо чудо. Да се разболяват – японките вярват, че всички дребни и леки настинки, грипове и течащ нос, съдават имунитет за по-сериозните заболявания в бъдеще, дори и против рак.
Програмата на йоучиен зависи от самата градина и политиката й на развитие на децата – има градини, в които се набляга много на спорта и учението, но други са толкова аристократични, че се смята за неаристократично да се учи (Харуки Мураками, “Норвежка гора”). Децата предимно се забавляват, учат се на маниери и добро поведение. Има игри, които ги приобщават към природата, към земята – игра в калта, по-големите ходят на опитно поле да вадят картофи, да садят ориз…
Много разпространена практика е изработката на различни неща от вторични суровини – картонени кутии, хартия, тиксо, лепило, еко торбички. Основната идея е да се развие творческия потенциал на децата, да се създаде положителна връзка между детето и вещите, децата придобиват чувство, че са създали нещо полезно, вижда се гордостта и удовлетворението в очите им. Тези вещи са особено ценени от децата, понякога повече от красивите неща, купени от магазина.
Майките на децата в йоучиен вземат активно участие в живота на детската градина – всеки месец има различно мероприятие, което се подготвя от учители и родители – базар за събиране на средства, летен фестивал, екскурзия с автобус до близък музей или парк, приготвяне на мочи – това са сладки оризови кексчета, участия в обществени събития – децата от предучилищната група представиха марш на празника на града. От родителите се очаква ангажираност с живота в детската градина и в училище. Идеята е, че училището е семейна дейност, децата трябва да бъдат подпомагани в образователния процес в къщи, домашните да се пишат съвместно с родител.
Подготовката на бенто кутия с обяд за децата е израз на грижа и съпричастност, децата се учат да благодарят за обяда, който са получили.
Животът в детската градина, а после и в училище, е много разнообразен, много мероприятия се организират в събота и неделя – спортни игри, фестивали. Японските деца прекарват ⅔ от деня в училище – от 8 до 4 часа, понякога и събота и неделя и през ваканциите. Понякога имаш чувство, че децата са постоянно на училище, така се изгражда колективният дух на японското общество.
Япония е страна на детайла – всичко е планирано и организирано до последната минута, до последния елемент на униформата. Отначало може да изглежда безсмислено, но в последствие се уверяваш, че всяко нещо има своето значение и смисъл. Например в детската градина на сина ми децата имаха множество чанти. Ученическа униформена чанта, която носят всеки ден, в нея си съхраняват бенто-кутията и торбичката с тоалетни принадлежности (четка за зъби – японците си мият зъбите след всяко ядене, клечки за хранене, покривчица за разгъване под бенто кутията, лигавник), платнена торба за учебници и книги (в детската градина си носят дрехите в нея) и платнена чанта за обувки, последните две чанти се носят в понеделник в градината и се връщат в петък в къщи.
Чантите са еднакви за всички деца по размер и дизайн, само цветовете са по избор.
В детската градина на сина ми се носеше униформа – 2 вида зимна и лятна с 3 варианта на комбиниране. Униформата се преоблича при пристигане в детската градина, сменя се с престилка и къси панталони, обувките също се сменят с гуменки за вътре. Когато играят на двора, са необходими трети чифт обувки – маратонки. Преди да си тръгнат от градината – това става в точно определен час, а не в промеждутък от 2 часа време, децата отново обличат официалната униформа, за да се приберат в къщи. Те се преобличат сами, никой не им помага, учат се на независимост и самостоятелност. Униформата им дава принадлежност и те с гордост казват “Ние сме от Католическата детска градина”, което в местното малко общество е знак за качество на живот и място в йерархията.
Учителките са винаги усмихнати и отзивчиви. Облечени са със шарени, забавни престилки, прегръдките между учителка и деца са постоянна гледка. Има ритуал по изпращане на детето в къщи – всяко дете отделно, ръце в ръце с учитеката, казва – “Мама дойде да ме посрещне, благодаря за хубавия ден, утре пак ще има весели игри” и завършва с прегръдка. Ако детето намери някакво камъче или листо на двора, това не се окачествява като боклук, а му се дава специално пликче и “съкровището” грижливо се прибира в чантата. Този период на събиране на най-различни неща преминава към седмата година и те не си правят труда да се борят с него.
По отношение на буйните деца, които се блъскат, наместват се грубо в игрите на другарчетата си, учителките търпеливо и последователно обясняват кое поведение е приемливо. Детето не се отстранява, напротив другите деца биват насърчавани да го включват в игрите, да го приемат и да му бъдат приятели. Децата инстинктивно отбягват подобни деца, но учителките се опитват да ги приобщят, не му се казва “Край”, ситуацията остава отворена. Децата също се контролират едно друго, помагат си. Колективът е силата. Децата се стимулират да играят в отборни игри, а не в групички по 2-3. Всяка сутрин преди 9.30 часа, всички деца от всички групи са на двора, играят футбол, народна топка, сляпа баба, и това заедно със счетоводителката и директорката на градината. Никой не се крие в кабинета си или в класната си стая, всичко и всички са като изложени на длан.
Кога японските деца започват училище и има ли някакви особености това събитие?
Япончетата тръгват на училище в първи клас на 6 навършени години. Предучилищното образование, детските градини като такива не са задължителни, но повечето японци изпращат децата си на детска градина, по необходимост или за социални контакти. През цялото време докато си отглеждат децата, независимо в детска градина или в къщи, японските майки имат възможност да посещават различни по род дейности, организирани в районните общински центрове, в библиотеката, провеждат се беседи в детската градина, изпрашат се брошури – темите са как подходящо за тази възраст да се празнуват празниците, какви игри са подходящи за тази възраст, как да научим децата си на отговорност към парите, вещите си, как трябва да ги храним, за да са здрави и жизнени и др.
Учебната година в Япония започва през пролетта, в началото на април, когато цъфтят вишните. Пролетта е символ на новото начало, на новия живот. В началото на април започва и новата фискална година в Япония, през март приключва учебната година, така че през април фирмите назначават нови работници, промотират стари. Цъфтежът на вишните заема особено място в културата на японците – цветовете се разпъпват при първия топъл полъх на вятъра, на фона на кафяво-черните клони и стволове, бяло-розовите нюанси са изключително красиви. Но само след 3-4 дни първият дъжд и вятър разклаща клоните и красивите цветчета се разстилат по земята и умират – японците никога не забравят колко красив е животът, но кратък и преходен.
Влизането за първи път в училище, тръгването в първи клас на детето е особено важно събитие за всички – дете и родители. Детето се откъсва от пълната зависимост на майката и започва да води собствен социален живот, постепенно навлиза в света на възрастните. В продължение на 2-3 седмици преди и след първия учебен ден отвсякъде – приятели, роднини, съседи, се сипят поздрави и усмивки за детето и се чува „Честит първи учебен ден!“; „Поздравления!“. Детето получава множество подаръци от всички – книги, моливи, флумастри от съседи и приятели, „отошидама“ (подарък, плик с пари, обикновено за Нова година, рожден ден, завършване на степен от образованието) от родители и роднини. Много деца получават първата си електронна игра или друг скъп и дълго желан подарък.
Купуването на ученическа чанта е важен момент в подготовката за празника. Децата в началното училище – 1-ви – 6 –ти клас- носят едни и същи чанти, които са традиционни в Япония от десетилетия . Това е т.нар. рандосеру (бел.ред. от холански раница), чантите са еднакви по дизайн, различават се по цвят и фирма-производител. Закупуването на чанта е тема на разговор месеци наред между родителите, децата обсъждат помежду си кой каква чанта ще получи. Това са висококачествени раници, традиционно скъпи – започват от 20 000 йени – около 200 щатски долара, и обикновено се купуват от бабата и дядото на детето като подарък за първия учебен ден.
Церемонията за първия учебен ден е особено официална – за децата се купуват нов костюм, официална рокля, красиви обувки. Родителите също се изисква да са официално облечени, костюм и вратовръзка за мъжете, официална рокля или костюм за жените. В магазините се подреждат специални щандове с подходящо за случая облекло месеци преди първия учебен ден.
Основната идея на обучението в първи клас е освен децата да се научат да се държат подходящо в колектив, но и да се научат сами да пазят живота си, тъй като вече са относително самостоятелни – в Япония не е разрешено да водиш детето си на училище и да го посрещаш. Детето в първи клас ходи с по-големи какички и батковци, които живеят наблизо и това е организирано в училище, като цяло връзката в целия училищен колектив между всички класове е особено добра.
На първо място на децата се обяснява всеки ден, че не трябва да ходят на опасни места – тунели, изоставени къщи, учат се да не проявяват любопитство към такива неща, да не разговарят с непознати хора, да не се качват в чужди коли. Осигуряването на безопасността на децата е от особено значение и учителите постоянно инструктират децата и родителите.
Внимание се обръща на възпитанието на децата, които получили различно внимание, подготовка и обучение в различните детски градини или вкъщи, трябва да придобият унифицирано поведение в света на възрастните – в Япония колективът е движещата сила на обществото, индивидуализмът не се стимулира, децата се учат на безконфликтност, толерантност, подтискане на импулсивността, личната воля се ограничава максимално. Япония има 127 млн души население само на 377 944 кв км., планински релеф, тези фактори я правят гъсто населена , т.е . уменията да се живее в колектив са особено важни. Друг фактор е особено враждебната природа на Япония, земетресения, вулкани, тайфуни, свличания на земни маси през дъждовния сезон – това води до чести ситуации на природни бедствия, които изискват обединени действия на всички в съответната община или район. В Япония, когато шофирайки чуеш сирената за бедствие, си длъжен да спреш, да отбиеш в ляво, да напуснеш колата, като я оставиш отключена с ключовете на таблото. След цунамито във Фукушима, в атомната централа електрозахранването е прекъснато и работниците събират акумулатори точно от такива спрели коли, за да осигурят някаква светлина и да видят показанията на уредите.
Как се справихте с научаването на японския език?
Японският език е говорим език, лесно се възприема от децата. Аз започнах да посещавам курсове по японски още през 2009 година, 3 години преди идването ни в Япония и се занимавах с езика не особено сериозно и от време на време. Една година преди идването ни, започнах да уча японски език със сина си – организирано и систематично по американски учебници за деца, всеки ден включително събота и неделя. Така той пристигна в Япония с 1500 думи запас, но почти не можеше да говори японски, просто назоваваше предмети и действия. След 3-4 месеца посещаване на детската градина проговори езика, благодарение на усилията на всички учителки, приятели, ежеседмичните посещения в библиотеката, ученето на букви вкъщи. Не беше лесно, даже бих казала, че беше ежедневна борба, и до ден днешен продължава да е борба. А относно моето учене на езика – аз уча в къщи сама, организирано, по учебници, по няколко часа на ден и понеже нямам достатъчно практика да слушам и партньор да си говоря ежедневно, все още ми е по-трудно да слушам и говоря, отколкото да чета писмен текст.
Ето още едно доказателство, че колкото и трудно да изглежда едно предизвикателство на пръв поглед, с много воля и желание се постигат желаните резултати. Усвояването на японския език и култура несъмнено ще са един дълъг и изпъстрен с изненади процес, но със сигурност ще носи и своите положителни емоции и усмивки. На Августа и семейството й пожелавам все повече да се чувстват в свои води и да трупат много успехи, постижения, приятели и щастливи спомени по пътя си.
снимки: Интернет
Leave us a Reply