Първолашки му работи…

• Таня Арнаудова
• От(личен) опит

Отмина тържественият 15-ти септември. Нарадвахме се на тържества, приветствия. Развълнувахме се от издигащото се знаме в двора на училището на фона на химна на Република България. Въобще с трепет майката на първолака се върна години-години назад във времето, когато и тя самата е изживяла деня на първокласника.

И сега започваме да пишем нова страница в живота на ученика. Страница, изпълнена с ентусиазъм, желание, по-малко старание и много говорене в час.

Първокласник. Как гордо само звучи!

Ама да оставим гордостта на страна и да погледнем реалността на кратко:

Ден първи: “Лелеее, ама то било страхотно да се ходи на училище! Много по-хубаво е от детската градина!”
Ден втори: “Много е забавно да се ходи на училище! Искам по цял ден да съм на училище. Защо не си ме записала на занималня?”
Ден трети: “Днес ме преместиха при едно момченце, защото много говоря в час. Ама да знаеш това новото момченце и то играе на компютър, и то на World of Warcraft, и е много добро дете. Харесва ми да седя до него!” (казвам си: “Ясно, скоро и до него няма да седиш щом имате общи теми за разговор”, но пък спестявам разочарованието на детето от този факт.)
Ден четвърти: “Днес госпожата ме наказа, защото тичах в класната стая.” (с онова момченце, дето седи до него и имат много приятни общи теми на разговор, явно са си паснали и по дивотия.)
Ден пети: “Днес имам забележка, че съм без домашна работа…” (поради простата причина, че има едни общи теми на разговор с момченцето, които му пречат да внимава какво дава учителката за домашно…)
Ден шести: “Загубих си ножичката. Сега какво ще правя по “Домашен бит и техника” като нямам ножичка?”

И въобще, всеки един изминал ден е пълен с изненади, предизвикателства, изпитания и нови познания.

Колкото и да се подготвя клетата майчина душа за тръгването на детето в първи клас, тя никога няма да е готова за това, което я очаква. Дори едното простичко писане на домашно е такова предизвикателство, че понякога и мента, глог и валериан не помагат за написването му! А! Да не би на детето да се дава отварата от мента, глог и валериан?!? Понеже аз се наливам с нея и се чудя защо няма желания ефект!

Та, оказва се, че за едното простичко писане на домашно е необходимо майката да е генерал в армията и да владее висш пилотаж по управление на една енергийна единица на 7 години и друга енергийна единица на 2 и половина. Сложно е, наистина! Докато едната енергийна единица се опитва да пише ченгели, другата подскача около нея като я предизвиква да играят на жмичка. Слагат се ръцете на очите, брои се до 5, заплюва се и следва бурен кикот. След което седемгодишната енергийна единица благоволява да напише цял един ченгел от домашното си. Следва отново игра на жмичка, после писане на ченгел, игра на жмичка, писане на ченгел… В това време генералът-майка вече е посинял от височината във висшия пилотаж и направо свят му се е завил. А се оказва, че отварата от мента, глог и валериан е свършила-а-а-а…

Понякога, само понякога, домашната работа може да се напише и за 2 минути, стига стимул за това да е последваща игра на компютър. Но това от своя страна води след себе си риск от ле-е-еко грозновато писане, на което госпожата не е особено голям фен. От друга страна пък, нали не сме в паралелка по краснопис… колкото – толкова.

Видно е, че ходенето на училище е като шега за първолака. Един вид разнообразие от ежедневието. Глупаво е да си седиш вкъщи, докато можеш да отидеш при 25 деца, на които последна грижа им е ученето, и да се забавлявате надвиквайки се помежду си и с учителката. Нещо като състезание на кой гласните струни имат по-голяма издръжливост.

Въпросът, който тук възниква, е как да се накара първокласникът да приеме обучението като нещо сериозно?! Призиви като: “Напред, науката е слънце!” не могат да развълнуват особено моята седемгодишна енергийна единица, защото тя винаги е предпочитала да стои на сянка… А съвсем скоро ще се започне и със сериозните неща – диктовки, контролни, тестове… Все важни за ученика дейности, към които трябва да се положи повечко старание и познание. А предимно игрите и забавленията са на дневен ред и трудно се достига до момент на концентрация и внимание към задължението старателно да се направи домашното упражнение.

Сигурна съм, че сред вас има родители с много повече опит от мен в тази насока, който може да споделите и с останалите читатели в коментарите под статията. Как Вие предизвиквате интерес към обучението във Вашите деца?

Благодаря Ви!