Напоследък лишеният ми от скука и свободно време живот на работеща майка на ясленче ми предложи доста възможности за паралели между професионалните и родителските ми умения. Затова ще си позволя в тази статия да ви занимая с една моя отскорошна теория, според която колкото по-дълъг родителски стаж имате, толкова по-голям опит в преговорите добивате. Казано с думи прости, когато детето се намира в онзи чуден период от своя живот, в който вече не е бебе, но не и възрастен, време е да започнете да работите върху уменията си за преговори!
От висотата на моя скромен едва 3-годишен опит като родител, мога само да се радвам на късмета си да имам образование в областта на международните отношения. Кой да предположи, че техниките на преговори и лобиране (темата на дипломната ми работа, между другото 😉 ) ще ми бъде от огромна полза в комуникацията с почти тригодишния ми син? И така, предстои ви кратък виртуален курс по семейна дипломация.
За обучителни цели и за да си се представите по-лесно в ролята на умиротворителя, приемаме, че воденето на преговори в нашия случай се припокрива с (почти) всяко желание от страна на родителското тяло (вие) поверения подрастващ субект (детето ви) да извърши някакво действие; да се въздържи от извършването на друго действие или незабавно да прекрати извършването му преди гнева ви да се стовари върху му! Т.е. налични са две страни, между които протича „договарянето“. И по-добре се молете страните да са наистина две, защото има ли трета или повече страни (баба, дядо или двайсетина непознати, не дай си Боже!) целият процес почти сигурно е обречен на неуспех. В такива случаи втората страна не само не е склонна да преговаря, а направо ви обявява студена война и най-често с такъв цирк, че ви идва да си заврете всички дипломи и родителски статути в… дипломатическото куфарче!
И така, да предположим, че в идеалния случай страните са две и те имат желание за постигане на компромис по отношения на исканията си. Всъщност, да си кажем истината – желанието за компромис го имате само вие, но кой е казал, че преговорите (и родителството) са лесно нещо?! Най-важно е да определите своята цел, т.е. кой е най-благоприятният изход от ситуацията (например детето да прибере всички разпръснати из апартамента играчки), както и кой е минимумът, на който бихте се съгласили (да прибере дори само играчките, разпръснати по пода, за да предотвратите битови контузии като изкълчване на глезена заради кубче от конструктор). Разликата между тези два изхода от ситуацията е вашата зона на договаряне, т.е. между тези два резултатa са възможностите за споразумение с „опонента“.
Разбира се, важно е да имате реалистични очаквания към ситуацията. Съветът ми е да избягвате прекалено амбициозните и непостижими цели. Например, не трябва да очаквате, че малкото дете ще прибере играчките си и те ще изглеждат подредени. Най-доброто, на което следва да се надявате е просто да бъдат скупчени в някой ъгъл на стаята. 🙂
След като вече знаете какви са вашите цели, е време да пристъпите към същинските преговори. Според теорията на преговорите хората са склонни да обсъждат различията си, когато осъзнават, че различните им интереси (в случая вашето желание да има някакъв относителен порядък вкъщи и желанието на детето да има на една ръка или крак разстояние всички налични играчки във всеки момент) водят да конфликти. Според теорията може и да е така, но моята практика с 3-годишен младеж (който освен това не си пада по говоренето) показва съвсем друго нещо. Ако ситуацията ви е позната, съветът ми все пак е да се опитате да постигнете резултати чрез дискусия. В идеалния случай с говорещо дете, опитайте се да слушате повече, отколкото да говорите. А когато говорите, стремете се да звучите положително и да задавате позитивни въпроси на „опонента“. Навярно на него сега му се играе, а прибирането на играчките е скучно занимание? А знае ли, че прибирането също може да е игра и да бъде забавно? Сещал ли се е, че кошът с играчки може да бъде баскетболен кош, а частите от пъзела да бъдат топки? Кой ще отбележи повече правилни попадения сега? И ето че без отсрещната страна да се усети, вече сте отбелязали няколко точки… 😉
Важно е в никакъв случай да не се поддавате на емоцията и припряността си. Избягвайте тактики като: обвинения (Винаги разхвърляш! Защо веднъж не подредиш играчките си сам?!); заплахи (Ако веднага не прибереш играчките си, ще ги изхвърля на боклука до една!); остроумничене или сарказъм, които другата страна едва ли ще разбере; прекалено много говорене (татковците трудно реагират на тази наша техника, та какво остава за децата) или надвикване с опонента (няма нужда да включвате и съседите в преговорите, помните правилото за двете страни, нали?).
Приемаме, че вече водите положителна дискусия за това колко много играчки имате и колко са важни и за двете страни (и за вас като родител играчките на детето ви са важни, разбира се). Време е да изложите исканията си, да поставите условията си кратко и ясно, а след това да кажете и какво ще дадете в замяна. Все пак идеята тук е договаряне, а не поставяне на ултиматуми или задаване на команди. Важно е исканията ви да са конкретни. Не казвате просто от какво сте недоволни (Не понасям цялата тази кочина!), а предлагате решение. Например: Хайде да приберем заедно играчките! или Ще ти приготвя десерт, докато ти си прибираш играчките. или Трябва да приберем, защото ще имаме гости – ти започни с играчките, за да мога аз да пусна прахосмукачка. и т.н. и т.н.
Разбира се, нещата могат и да не протекат по благоприятния начин. Ако се почувствате в задънена улица, то най-добре отдъхнете и се опитайте да рестартирате процеса. Задавайте повече въпроси от типа „как“, „по какъв начин“, а не „защо“. Изслушвайте отговорите внимателно и използвайте въображението си, за да обърнете развоя на преговорите в положителна посока. В такъв случай ще са ви полезни техники като: изтъкване на ползите за опонента (колкото повече, толкова по-добре); т.нар. „плаващо предложение“ (Какво ще кажеш, ако…); не атакувайте опонента, а проблема (вместо „Толкова си разхвърлян!“ заложете на „Тук е много разхвърляно.“); бъдете спокойни и уверени (така изпращате послание, че сте решени да постигнете целите си, дори и самите вие да не го вярвате); заложете на хумора (едно погъделичкване винаги ще стопи ината на опонента и той ще е поне една идея по-склонен да съдейства). 😉
И накрая, ако след преговорите сте останали с чувството, че сте отстъпили „нещо“ за „нищо“, то вероятно сте се провалили. Добрата новина е, че разполагате с дълги години, богати на възможности за упражняване на дипломатическите си умения. От друга страна, макар преговорите да са част от модното през последните години „демократично родителство“, истината поне за мен е, че в някои ситуации децата ни трябва да чуят краткото, отчетливо и недипломатично „НЕ!“. За доброто на всички ни!
Не ми остава друго, освен да ви (си) пожелая успех! 🙂
2 Comments