Наскоро, когато правех едно от любимите си неща – разходка и шопинг в Мола – срещнах малката Никол, придружавана, разбира се, от родителите си, които пък са мои приятели. Решихме да пием кафе. През това време малката Никол, която расте скорострелно (вече е на година и половина и с всеки месец разликата в размерите й е доста осезаема) беше настанена в скута на майка си и наблюдаваше любопитно, кротко и невъзмутимо какво се случва. С много бяла, нежнокопринена бебешка кожа, медноруса коса и много сини очи – изящна аристократка и принцеса – и двете й прилягат. В погледа й има нещо изключително интелигентно и осъзнато, а цялото й излъчване е като на озарено малко ангелче.
След като мълчаливо наблюдава известно време, п0иска да се полюлее. Баща й с удоволствие я качи на люлката, а тя засия от щастие. Докато разговаряхме и допивахме кафетата, Никол реши да се поразходи, а по съседните маси, както винаги в съботен ден, бяха излезли на кафе и още доста други нейни връстници. Въпреки зоркия контрол на майка си, тя “ошета” наоколо, и успя да се сработи с няколко други едногодишни “агенти”, също като нея готови на приключения. Толкова открита, непредубедена, дружелюбна и смела!
Интересно ми е, кога ние, възрастните, успяваме да изгубим всичко това?
Без страх да пожелаеш нещо и с непоколебимa убеденост да знаеш, че ще го получиш. Без страх да се насочиш към някого с пълно доверие и добронамереност. Без страх и съмнение да знаеш, че всичко, което се случва, е интересно, вълнуващо и забавно, и от сърце да му се радваш. Без страх да живееш сега, без тревога за миналото или бъдещето. Без страх да живееш в хубавото СЕГА, със знание, че предстои още много от него.
Аз, лично, гледайки в големите сини очи на Никол, откривам в един обикновен съботен ден толкова красота, колкото и 100 „необикновени“ дни не биха ми донесли. И само в очите на ненавършилата две години Никол, откривам простата, но често убягваща ни истина, че животът е хубав.
Снимка: Интернет
3 Comments
Евиана
Албенче,
Изпитах истинско удоволствие, четейки тези редове…Децата могат да ни научат на доста неща със своето непринудено и естествено поведение…Да, трябва по-често да си повтаряме, че животът е хубав…
Ганка
Страхотно е!За съжаление да сме деца е от онези възможности,които ни се дават само веднъж!Но тогава никога не бихме осъзнали какво сме притежавали,бързайки да пораснем!Децата не търсят логиката,а се наслаждават на обикновените неща-като цветя,сняг,играчки,колелото…!Не лъжат и се доверяват на света както ние родителите им го представяме!Усмихват се на неща,които на нас не ни правят дори впечатление,вярват в чудеса и в приказки!А ние мечтаем,но не вярваме в чудесата!Искаме да ни се случат,но как да ни се случи нещо в което не вярваме!Децата умеят да обичат безрезервно -познати или непознати и да изричат”обичам те”,всеки път когато го почувстват!А ние понякога забравяме кога за последен път сме го казали!Децата ни са всичко ,което ние искаме да бъдем!
Сияна Спасова
Разбира се, че животът е хубав, но защо решихте, че ни убягва тази истина?!