Привилегията да общувам реално и виртуално с много майки напоследък ме навежда над мисълта за съществуването на някакъв своеобразен симптом, характерен за майките (особено за по-отскорошните сред нас).
Сигурна съм, че повечето от Вас, които се причислявате към горната група, ще признаят, че откакто имат деца чувствителността им е изострена – плачат на всякакви филми (дори на нискостойностни американски сериали) или пък черната хроника на вечерната новинарска емисия е в състояние да предизвика сълзи, каквито дори ужасно лютия лук, който кълцате в приготвяне на вечерята по същото време, не би могъл да оправдае… Излишно е да споменавам влиянието, което новина за терористичен акт в реална близост до вас и вашето семейство, има върху Вас… 🙁
Много от познатите ми, включително и аз, отдаваме тези състояния на „разбърканите хормони“ след раждането, дори на някои леки или по-тежки форми на следродилна депресия и т.н.
С минаването на времето обаче, все повече се замислям и си давам сметка, че или тези мои хормони са безвъзвратно разбъркани и не могат да си се върнат по местата (слава Богу, всякакви депресивни постродилни състояния не са ме засягали, доколкото ми е известно, или просто никой не ме е диагностицирал все още 😉 ), или по-вероятно ме е връхлетяло нещо много по-мащабно, необратимо (и доста по-здравословно), наречено майчинство.
И като казвам майчинство, нямам предвид:
– 2-те години, които българското законодателство дава като възможност да отглеждаш детето си у дома,
нито
– финансовите обезщетения и подкрепа, която държавата отпуска за гореспоменатия период.
Правя тези две уточнения съвсем умишлено, защото си мисля, че думата „майчинство“ е незаслужено принизена, приравнявайки я в разговорния език от ежедневието ни до нивото на някакъв си времеви отрязък или парична сума. Имам предвид майчинството като състояние, призвание и посвещение от момента на раждането /или осиновяването/ до края на живота ти.
Защото майчинството не приключва с тръгването на работа отново, нито с отделянето на детето от общия дом. В този смисъл и внезапно появилият се „хормонален дисбаланс“ те съпътства до края на дните ти. Редуваш дни на сълзи от радост за поредното постижение на своя наследник с такива на панически страх от утрешния ден в един все по-сложен и опасен свят, чиято сигурност измерваш с тази на твоето дете.
Ясно е, че раждането прави жените емоционално нестабилни в краткосрочен план (или поне това е добро оправдание за множество случаи 😉 ), но по-същественото е, че прави от тях майки в дългосрочен план (както писах в една друга статия наскоро – дългосрочен в най-продължителния смисъл на думата 😉 ). А именно това „състояние“ ни дава правото и задължението да бъдем чувствителни, но и силни; състрадателни, но и непоколебими; да плачем колкото поискаме, но и да не се предаваме, дори когато всички останали са се предали.
Снимка: mindbodygreen.com
Leave us a Reply