Сигурно сте забелязали, че възпитанието на едно дете е изключително лесна задача… когато гледаш отстрани и детето не е твоето! Виждаш тръшкащо се дете в магазина, вдигаш очи към родителите и изпитваш нотка на недоумение, защото си сигурен, че това няма как да ти се случи. А те, те горките… как са могли да допуснат това?! После, след като се сдобиеш със свое собствено отроче, разбираш как всъщност стоят нещата. И всичките ти теории за възпитание започват една по една да се изпаряват, защото някак се оказва, че те не се отнасят за твоето дете.
Години наред психолозите ни убеждават, че трябва да отглеждаме децата си, давайки им цялата свобода на света. Да ги отглеждаме с разбиране към техния свят и да не омаловажаваме “проблемите” им, да се съобразяваме с емоциите им… Съветват ни да не им противоречим, да им се усмихваме дори когато ни крещят, да не изпитваме гняв към тях, въпреки че се отнасят грубо с нас. А струва ми се, това по никакъв начин не ги учи да се съобразяват с емоциите и желанията на другите, което след време изкривява взаимоотношенията им с другите хора. Важно било да се научат да се себеизразяват.
По мои наблюдения обаче, виждайки себеизразяването им по детските площадки и училищата, работата отдавна е изпусната. В по-голямата си част това себеизразяване е под формата на агресия към останалите деца, защото им е дадена безграничната свобода да правят каквото си решат, без да се запознаят с последствията от действията си. Думите, обсъждането на проблемите, достигане до решението им не са познати. Обикновено се смята, че то е просто дете и не би разбрало… Но точно обсъждането с детето на всичко заобикалящо го му дава ясна представа за света, помага му да го разбере.
Аз не съм психолог, не претендирам и да съм идеалната майка, която винаги знае как да постъпи с децата си. Скромният опит и наблюдения, които имам върху малките човешки същества, които се опитват да изградят безопасния си свят, ми дава обаче някои насоки за размисъл.
Едно е да дадеш свобода на избор на детето си и съвсем друго е да го оставиш да прави каквото си реши, че даже и да го насърчаваш за това: “да-а-а, мамо, дал си му да разбере на онова дете! Така си го почувствал, така си го направил…” Какво, не вярвате, че съществува този вид “възпитание” ли? Съществува и още как! Аз се сблъсквам с него всеки ден в училището на сина ми. Има деца, които тормозят всички останали, а родителите им повдигат рамене, че нищо не могат да направят, защото те децата си били такива… Дисциплината в час става невъзможна и учителката се чувства длъжна да се превърне в звероукротител, за да може да си проведе часа…
Липсата на поставени граници кара детето да губи представа за реалността. Една голяма част от родителите се затрудняват да кажат “не” на детето си. Дали заради страх от негативните му емоции или поради тяхната лична слабост, но не осъзнават, че правят лоша услуга на детето си. Поставянето на граници създава сигурност и чувство за безопасност у детето. Важно е да усетиш кога какви граници трябва да бъдат очертани. Естествено, глупаво би било да гледаш детето си запътило се с фиба към контакта и да му дадеш свободата на избора да провери лично в изправност ли е електрическата мрежа. 🙂 Моят подход към забраните е прост – след като кажа “не”, обяснявам защо. Така детето разбира причината, вместо да мисли, че нещото не му се позволява просто, защото по-силният / големият /родителят иска да наложи волята си.
Разбира се, другата крайност с налагане на непрестанни ограничения също не работи и носи със себе си своите негативи. Въпросът е да се намери баланса и детето да расте уверено и щастливо. Тук точно идва ролята на родителя да прецени кое е най-приемливо за детето му, а не просто да вдигне ръце от възпитанието му, считайки че така се дава свобода.
Leave us a Reply