Преди няколко дни се заговорихме с една приятелка, майка на господин на възраст 4-5 г., който вече смело навлиза в света на приказките, за все по-осезаемата липса на „човешки“ приказки и книжки за най-малките. Под „човешки“ и двете имахме предвид такива, в които доброто побеждава злото без наличието на детайлно описание на разчленени тела, обезглавяване и изяждане.
Това ми даде повод сериозно да се замисля над темата за детските приказки в съвременния им вариант. Всъщност, дори не съм сигурна дали поставям темата по правилния начин, защото основното ми колебание е:
1) дали аз, в новото си качество си на родител, възприемам вече различно същите тези приказки, които съм чела като малка или
2) приказките вече „не са това, което бяха“ – макар със същото заглавие и основен сюжет, историята за „Червената шапчица“ или пък „Дядовата ръкавичка“ е поднесена по съвсем различен, може би „актуализиран“ начин с цел да въздейства на новото подрастващо поколение?
Нека разгледаме вариант 1. Склонна съм да мисля, че е възможно детските ми спомени, свързани с любимите книжки с красиви илюстрации и препрочитаните безброй пъти едни и същи истории, да идеализират и дори малко хиперболизират литературните и възпитателни качества на приказките от моето детство. Съвсем логично е, предполагам, да има и промяна във възприятията ми относно приказките. Ако в детските си години съм гледала на тях като на един нов, необятен, приятелски настроен и гостоприемен свят (наистина бях и продължавам да съм влюбена в приказките!), то днес в нагласата ми към тях се прокрадва и лек скептицизъм, една идея подозрителност, а ако трябва да съм съвсем откровена – дори и доза критика към някои текстове, начина им на поднасяне, колебанията в сюжетната линия… Изгубила съм детската си невинност и наивност? Спряла съм да вярвам в приказното? Или може би съм професионално изкривена, безвъзвратно обременена и осакатена от суровата действителност на възрастните…? Твърде възможно е. И много жалко за самата мен, ако е така! И все пак си мисля, че „повредата не е само в моя телевизор“?
Което ме довежда до вариант 2. Както се досещате, много по-склонна съм да вярвам в него. 😉 Това оневинява моята приказколюбяща личност и хвърля топката в полето на автори, издатели, редактори, коректори и вси отци на съвременното издателско (а как ми се искаше да напиша разказваческо!) изкуство. Греша ли или на Вас някои нови издания на добре познати, отколешни народни приказки Ви звучат непознати, чужди, осакатени?
Като съвсем пресен пример ще посоча последната книжка, която купих на моя син от установилата се вече като традиция „Алея на книгата“ във Варна – “Дядовата ръкавичка”. Привлече ме безспорно грабващото оформление на четивото във формата на ръкавичка, красивите илюстрации и особено твърдите корици и страници, които се надявах да устоят на настървеното хапене от пробиващите последни зъбки. Трябва да призная, че обърнах повече внимание на външния „ядлив“ вид на книжката, отколкото на текста вътре, предвид крехката възраст от година и три месеца на малкия „читател“. Доверих се и на това, че книжката е от добре познато ми издателство (което умишлено няма да спомена тук). Няколко часа по-късно, когато навън вече беше тъмно, а малкото човече уморено се търкаляше в кошарата и упорито отказваше да се предаде на съня, реших да „тестваме“ новата придобивка и тогава разбрах, че съм се предоверила. Приказката в иначе безкрайно красивата книжка нямаше нищо общо с варианта, в който ми е позната на мен.
Не само текстът беше съвсем различен, не просто липсваше римата или стихотворната форма, липсваше душата на тази приказка! Започнах да чета на глас, опитах се да не се ядосам на очевидната печатна грешка още на третия ред, но ентусиазмът да си преправям гласа в поредния познат горски герой с неочаквано ново име, се секна някъде около втората страница. Очевидно усетил липсата на ентусиазъм у майка си, моят малък слушател най-демонстративно се надупи с главата надолу между краката си и със задни части обърнати към мен, като се зае с опити да похапне пръстите на краката си в тази нелека поза…
Засмях се тъжно. Не съм сигурна дали на безцеремонната реакция на малкия човек или на собствената ми детинска реакция на искрено разочарование от това, което прочетох по красиво илюстрованите страници.
Може би някой ще ми каже, че съм прекалено взискателна или очаквам прекалено много за книжка, чиято цена е 4 лв., но няма да се съглася! Очаквам един ден (в по-съзнателна възраст) книжките и приказките да приласкават, омайват, впечатляват и вълнуват моето дете, така както са вълнували и мен! Искам той да познава този вълшебен и необятен свят, да бъде покорен от красотата му, да бъде приласкан от омайните му думи и да остане в негов плен завинаги! За да може всеки път, когато се връща към някоя позната книжка или приказка (дори след 20 години), да си спомня за топлото легло, в което я е чел или да усеща аромата на липата в двора, към който гледа прозореца на стаята му, в съзнанието му да изникват картините, които детското му въображение са рисували, когато ги е чел за пръв път. Дори това да означава, че ще бъде разочарован един ден, когато отвори последното издание на „Дядовата ръкавичка“, за да я прочете на своето дете!
Да, мога да му разказвам свои, измислени приказки (и го правя). Да, със сигурност ще изровя от тавана моите прашни и пожълтели детски книжки (поне тези от тях, които годините са пощадили). Но ще има ли синът ми какво да чете на своите деца, ще познават ли те „Дядовата ръкавичка“ такава, каквато я е познавала тяхната баба?
Струва си да се замислим, нали?
Снимка: Интернет
Leave us a Reply