На децата ни им се падна участта да живеят в един технологичен век, който бавно и полека изпраща чисточовешкото общуване във виртуалното пространство. А там то добива една не много реалистична форма. Губи своят истински облик и се настанява трайно липсата на емоционално изразяване и физическа комуникация. Езикът на тялото се свежда до едно седнало положение пред компютъра и натискане на клавишите с пръсти. Е, от време на време има и почесване по главата за стимулиране на мозъчната дейност. 🙂
Децата ни от съвсем невръстна възраст са с някакви устройства в ръцете (смартфони, таблети, лаптопи и какво ли още не, само и само да кротнат за 5 минути). А колко му трябва на едно дете да привикне бързо с устройствата, че те да станат незаменима част от живота му. Технологичният век изтръгва кофичките и лопатките от ръцете на децата, за да им натика едни джаджи, от които да станат зависими и да осакатят в последствие общуването си с останалите човешки същества.
Тук е мястото да ме запитате в кой век точно живея и да кажете, че е неизбежно познанството им с технологиите. И аз ще се съглася, защото наистина е така и не бива, и не може да се спира прогреса на едно цяло човечество заради там някакво си осакатяване на комуникацията между хората. Друго си е с един клик на мишката да си пуснеш някое приложение, в което да си отглеждаш домашен любимец, вместо да си имаш истински. Или да си пуснеш някоя игра, която да замести реална игра с връстниците ти. Или пък да си пуснеш skype-а, за да обсъдиш с друго човешко същество на кое точно ниво си стигнал в играта и на кое ниво е твоето другарче. Важен момент в развитието, безспорно!
Но стига оплаквания. Време е за равносметка. Ако не искаме такова бъдеще за децата си, е хубаво да предприемем необходимите мерки, за да се научат да общуват на живо с истински приятели, а не компютърни герои. Както казах, технологиите са неизбежна част от живота им. Но ние можем да направим тази част не толкова съществена и запълваща тяхното същество. Как ли?
На първо място – като наблегнем на комуникацията “очи в очи” в семейството. Има много начини за създаване на емоционални връзки в семейството. Най-честият помощник за това са общите интереси. В зависимост от тях си създайте уютна среда, която да спомага за сближаване и приятно общуване. Ваш е изборът – творчески игри, настолни игри, състезание по надуване на балони, бой с възглавници, подскачане на куц крак с порцеланова чиния върху главата… Просто каквото ви прави щастливи. Така голяма част от ежедневието е запълнена от живия живот и остава и малко време за виртуално ползване, което не бива да бъде отнемано така или иначе.
На второ място – като насърчаваме детето да поддържа приятелските си познанства, да им отделя необходимото време и внимание. Да се учи да изразява чувствата и емоциите си и да приема тези на околните. А това става най-добре с комуникация с връстниците. “Дай си ми лопатката!”, “Няма!”, “Дай ми кофичката!”, “Няма, моя си е!” Вижда ви се досадно, нали? Но това са ситуации, които полагат основите в човешкото общуване. Те са неизбежни, също като навлизането на новите технологии. И ако искаме да ги предоставим на децата си, то трябва редовно да ги насърчаваме да контактуват с връстниците си, отколкото с виртуалните герои в игрите си.
Защото сега и да не си даваме ясната сметка за това какво се случва и какво могат да изгубят, липсата на живото общуване след време ще окаже негативен ефект в изграждането на личните им връзки и невъзможност за постигане на баланс и разбирателство.
Затова намажете една филия с лютеница, връчете я смело на детето си, дайте му начален старт към площадката и да не бърза много по стълбите, че да не си залепи филията с лютеница върху лицето… Все пак лицето е хубаво да бъде разпознаваемо от приятелите му. 🙂
Снимка: AP Photo/Jason Straziuso.
Leave us a Reply