До яслата и обратно – първият ден

• Дими Илиева
• VIP Лично

Първи ден в яслата. Ще ми се да напиша нещо оптимистично, уверено и градивно, което ще настрои положително онези родители, на които този ден предстои. И може би ще напиша нещо такова, но след най-рано месец – два – пет…

Днес е първият ден, в който заведох и оставих детето си в яслата. Ако очаквате да бъда оптимистична, уверена и градивна, ще Ви разочаровам. Ако ми кажете, че преувеличавам, драматизирам и прекалено изживявам нещата, ще… замълча. 🙂 Ще замълча, защото има вероятност да сте прави или по-скоро да не виждам смисъл да Ви убеждавам в собствената си „драма“… Страниците на моя (надявам се и Ваш) любим блог обаче ми дават местенце, където да споделя емоциите около тръгването на ясла. Защото отглеждането на децата ни не се изчерпва с храненето им, с обличането и образоването им, то се осмисля от емоциите, които влагаме във всичко това. И защото колкото и добре да си живеем мама и бебе, колкото и да искаме вечно да се гушкаме, да се водим за ръце по цял ден или пък просто да си мълчим двамата, идва един ден, когато мама трябва да започне работа и по ред обстоятелства нейното пораснало (но никога достатъчно, по нейните критерии!) бебе тръгва на ясла.

Ето този един ден изтормози майчината ми душа до такава степен, че да почувствам нужда да пиша за него. Не че яслата е нещо страшно, което човек трябва да избягва възможно най-дълго – напротив, късметлии са успелите да се вмъкнат в класиранията за държавните заведения (уви, ние не сме сред тях…) – но ми е трудно да повярвам, че има майка, която да не посреща заветния ден със свито сърце. Не съм сигурна кой от двама ни беше по-уплашен и объркан, но със сигурност знам чии сълзи са били повече… 😉 Въпреки изчетената в подготовка за този момент литература, окуражаващите разговори с близки, както и с по-опитни майки. Въпреки знанието, че това е „за добро“ и че „и това ще отмине“, и т.н. …

На обратния път от яслата, докато се опитвах да скрия зад големите тъмни очила личната си майчина драма от погледите на минувачите, не можех да се отърся от чувството, че съм била ограбена. Съзнавах колко смешно и абсурдно е това чувство, предвид факта, че самата аз бях избрала детското заведение, посетила го бях безброй пъти, за да съм сигурна в избора си, подготвяла бях себе си и детето си за този момент, дори бързах той да настъпи, за да имаме достатъчно време за адаптация, преди да започна работа на пълен работен ден и т.н., и т.н. А сега крачех бавно, със замислена и несигурна походка, попипвайки ту дамската си чанта, ту джобовете на панталона си. Изгубила ли бях нещо, забравила ли или ми го бяха взели – усещането за загуба ме беше стиснало здраво за гърлото. Току отмествах с неприязън досадната презрамка на прехвърлената през врата ми дамска чанта, която някак нелепо и самонадеяно бе заела мястото, което се полагаше на прегръщащите ръце на детето ми. За момент през съзнанието ми се стрелна въпроса „Кога за последно съм носила дамска чанта и защо сега това ми се струваше неуместно и странно?!“

Продължавах да крача (сякаш 20-те минути до вкъщи се бяха превърнали в цяла вечност), докато ръцете ми се опитваха да преоткрият значението си и нов смисъл, за да ги има… Да ги държа в джобовете, докато крача в непоносимата жега ми се струваше детинско; да ги размятам покрай тялото ми беше неловко, не трябваше ли да носят нещо, да държат някого… За какво, Бога ми, ползвах тези двете преди да имам дете?!

Разминавам се с бременна жена, когато ръцете ми най-накрая успяха да намерят приложение в лицето на тъч скрийна на телефона ми. Завидях й! Тя все още пази най-ценното в себе си, на сигурно място под сърцето, а навярно все още дори не осъзнаваше какво ще значи това същество за нея и за целия й свят. Тепърва ще се срещнат и ще се любуват един на друг, ще се гушкат дълго и ще прекарват дните си заедно…

Наближавах заветната улица на дома ни, когато настигнах и бавно подминах възрастна двойка. Сигурна бях, че са двойка, не че се държаха за ръце или подобно, но кой друг, ако не възрастни съпрузи могат да вървят мълчаливо, на разстояние един от друг, но все пак в синхрон, без да се смущават от тишината помежду си. И на тях завидях! Колко ли раздели с децата си бяха преживели, колко ли пъти дните са им се стрували вечност, в очакване на следващата среща с рожбите си. Всичко това навярно са го изживели и може би дори забравили. Помнеха го побелелите им коси, някои от бръчиците по лицата им, умърлушените им рамене или пък изскочилите вени по жилавите им ръце. Сигурно щяха да се усмихнат снизходително от височината на своя житейски опит, ако можеха да разчетат сянката по наведеното ми надолу лице. Може би и те щяха да ми кажат „ и това ще отмине, за добро е“…

Докато ровех из чантата си за ключовете, си припомних притчата, с която една приятелка наскоро успя да ме окуражи и усмихне (благодаря ти!):

Един баща на смъртно легло повикал сина си и му казал: “Сине, аз си отивам, но ти оставям два плика. Първия ще отвориш когато си  най-зле, втория – когато мислиш, че ти е най-добре.”

Когато синът се почувствал безпомощен, беден и унил, отворил първия плик.

В него пишело: “И това ще мине!”

След време, когато оздравял, забогатял и мислел, че вече всичко е наред, отворил втория плик, за да види какво е казал баща му. А там пишело: “И това ще мине!”

Затворих вратата зад гърба си и огледах малкия си дом – празен, макар и с разпилян на пода конструктор и нахвърляни от сутрешните приготовления детски дрешки. Седнах на леглото срещу празната кошара и свалих тъмните си очила. Нямаше вече от кого да се крия…

Снимка: Интернет