Това е първият Великден, който ще посрещна като майка. Освен като биологичен факт, последното отскоро е формално признато и от принца-престолонаследник със заветното „мама“, измрънквано в случай на крайна нужда (разбирай ситуации от типа „спи ми се ужасно“, „боли ме, никне ми зъб“, „криво ми е, не знам причината“ и т.н. и т.н.) по мой адрес. Ако усещате иронична нотка, тя е за да прикрие всъщност огромното ми самодоволство и гордост от формалния акт на признаване на майчинската ми титла. Посестримите по призвание и ранг, сигурна съм, че не съм успяла да ви заблудя. 😉
Но не заветното „мама“ ме вълнува в Страстната седмица, а неизбежната вина, която сякаш е металът, от който се кове майчината корона. Простете ми прекалените метафори и мелодраматизъм, но празници като този ми действат някак особено, най-вече откакто съм майка.
Та за вината ми е думата, и по-специално за майчината вина, която незабележимо, но пък трайно, се настанява в живота ми от ден първи на този на моя син.
Ето кратък списък на причините за нея през едва едногодишния ми майчински стаж:
- Бременността
Чувствам се виновна, че през бременността си не си осигурих максимално спокойствие физически и емоционално, а съм могла да се постарая повече. Първите месеци от бременността прекарах в десетки служебни стресови ситуации и преумора, и когато в крайна сметка се наложи да остана вкъщи заради риск да не износя детето си, вече пък бях позволила на страха и стреса да ме завладеят. Дали има пряка връзка или не, може да се спори, но е факт, че синът ми е едно чувствително и много емоционално дете с неспокоен сън (ако неговите среднощни дремки с чести паузи можем да наречем така) и изострена чувствителност към заобикалящия свят, което все пак се надявам да израсте.
- Раждането
Вина ми натрапват и съмненията дали избрах правилния начин за раждането на детето си. В крайната ми решимост да родя естествено, в крайна сметка причиних на детето си (а и на себе си) предизвикване на раждането, окситоцин, два епидурала и продължителни мъки, увенчани с шев и кройка, които може би щеше да е по-добре да спестя с едно секцио. Знам, че ако бях избрала последното, щях да изпитвам вина заради този избор, но пък това не отменя сегашната. 😉
- Кърменето
Нещото, което ми донесе толкова положителни емоции и спомени, ми осигури и поводи за угризения дали не измъчих детето си с настоятелно кърмене на поискване повече от половин година, когато имаше очевидни индикации, че кърмата ми не му стигаше. Но следвайки изчетената литература по въпроса, аз кърмех ли кърмех, за да стимулирам лактацията, прокламирайки, че всяка майка има достатъчно кърма за своето бебе, че мама и бебе са „скачени съдове“, че кърменето е „търсене и предлагане“ и т.н. и т.н. Последва и моментът на отбиване, който посрещнах видимо спокойна с констатациите „гордея се, че успях дотук“ и „кърмата спря сама“, докато тихо и грижливо сгъвах като умалели дрехи в чекмеджетата на душата си чувства като неуспялост, проваленост, носталгия по месеците на кърмене и… вина.
- Отглеждането
Още отпреди да родя, бях заявила категорично и на всеослушание схващането си, че бебето е наше, мое и на съпруга ми, че всички решения и грижи по оглеждането му са наша отговорност. Тази категоричност, подкрепена с „благия“ ми нрав, навярно държаха баби и дядовци на почетно разстояние от идеята да дават съвети и препоръки за отглеждането на сина ми, за което все пак съм благодарна. Едва щом навърши 8 месеца оставихме бебето на родителите ми за първи път за през нощта. Ако не бяха нечовешкото недоспиване и физическото, и психическо изтощение, навярно и досега нямаше да сме го оставили. Но и за това ще се намери защо да се чувствам виновна. От разстоянието на изминалите месеци, си давам сметка, че отделянето на бебето за кратко, от по-рано, щеше да спести много стрес, напрежение, преумора, раздразнение, които младото ни семейство трябваше да изтърпи и в които всъщност продължава да се калява и до днес. А децата усещат емоциите по-вярно и от възрастните…
Мога да посоча и редица по-дребни поводи за вина, грешчици, пропуски, очевидно неправилни решения или такива, породили непроверими съмнения. И всичко това за по-малко от година.
В Страстната седмица преди Великден детето ми е болно.Отново. Чудя се кое чувство надделява – страхът от предполагаемо задаващата се пневмония или вината, че не успях и този път да го опазя…
Знам, че с този тип вина тепърва се запознавам и че за нея ще са ми нужни много „чекмеджета“. Знам обаче и това, че тя е поносимо малка жертва в името на спечелена за цял живот привилегия – тази да те наричат „мама“.
Надявам се да посрещнем този Великден у дома и здрави. Надявам се с Христовото възкресение да възкръсне и вярата ми в майчината сила и интуиция. Във Великата седмица на Великден казват, че хората трябва да се обърнат към себе си, да признаят грешките си и да се покаят за греховете си. Признах своите, надявам се да успея и да си ги простя, само за да освободя място за нови – не си въобразявам, че като майка и човек, ще спра да греша.
Надеждата ми е да започна да се уча от грешките си. Нали в това е и смисълът на вината?
Снимка: Интернет
2 Comments