Отглеждането на дете не е шега работа. Никак даже.
То по своята същност е магическо извайване на човешкия индивид. След като се пръкне на бял свят едно вързопче, то цялото внимание и енергия на семейството започват да се въртят около него. Целта е да се изгради достойна личност. Затова се започва с четене на различна литература за възпитание на деца, с надеждата точно това дете да е перфектното, най-умното, най-можещото, всичко най. Обръща му се изключително много внимание, ежедневно се провокират у него различни творчески и интелектуални нагласи. Въобще изграждаме го с всички възможни сили и средства.
Нещата вървят прекрасно, дори чудесно, докато един щастлив ден в главата ни не се набие натрапчивата идея за създаването на друг човешки индивид. Решили сме, че сме дарени с разкошни възможности за извайване на индивиди и е време да се пробваме и върху друг вързоп. Минава се време и другият вързоп се появява в един прекрасен ден. Обаче с нежелание се установява, че нещата не стоят по същия начин. Новият вързоп не може да разполага с цялото внимание на семейството. Стараем се да отделяме възможно най-много от времето си за да го извайваме, но с разочарование установяваме, че времето не стига.
И така си се нижат годините, вързопите растат и започват да отделят от времето си за да се извайват един друг. А забелязали ли сте с какъв размах се осъществява тяхното извайване?! Щури игри, шумни възгласи, хвърчащи из въздушното пространство играчки, изключително интригуващи въображаеми игри, в които единят винаги е губещ и негодува осезаемо… Непрестанно цвърчене, сърдене, неодобрение: “Дай си ми го! Мое си е!” В отговор често се чува: “Няма да ти го дам, искам го аз!” На това му се казва висш пилотаж в извайването. Не може да се отрече, че по-голямото дете оказва някакви възпитателни порядки у по-малкото и обратно.
Разбираме, че с нашето извайване е свършено. Със семейната дипломация – също. Настъпила е война на световете – родителския и детския. Има резки различия във възгледите за изграждане на човешкия индивид в личност. Едната страна на военните действия иска това да става с шумни, щури и бурни веселия, а другата настоява за кротко и уединено творческо развитие. Едната страна си иска свободата, другата страна смята, че е дала достатъчно свобода.
А сега на къде?
Какво да направим – да вдигнем ръце, че се предаваме или да грабнем оръжието и да отбраняваме позицията си? Във всички случаи атаката е най-добрата защита 🙂 За тази цел трябва да се прибягва до различни хитрости – предлагане на игри тихи, творчески, па макар и със състезателен характер от типа “я сега да видим кой от двамата ще нарисува по-хубавата планинска коза, изкачила се на най-високия връх?!”
Истина е, краткотрайни са тия военни действия, но с тях се печели мирно време, макар и за малко.
По-трудно се укротява война възникнала в лагера на децата – застанали едно срещу друго, отстоявайки собствената си позиция. Тогава нещата за родителя се усложняват и той прибягва до четене на “Изкуството на войната” на Сун-Дзъ. Започва усилено да търси решение на проблемите, както и вътрешния си мир.
И какво установяваме с просто, невъоръжено око?! Желанието за извайване на човешко същество в личност неминуемо води до война. Това е простата истина. Всеки сам стига до нея в различен етап от живота си.
Не случайно прозорливият български дух е оставил в наследство следната сентенция – “Малки деца – малки проблеми, големи деца – големи проблеми.”
Въобще… май е време да разлистя началото на “Изкуството на войната” 🙂
Leave us a Reply