Наближава един от най-светлите християнски празници – Коледа. Празник, който олицетворява новото начало, важността на семейното огнище в човешкия бит. Време, което ни кара да се замислим за отношенията ни с близките си, за това колко важни сме един за друг. Период, в който да се съберем заедно и да сме благодарни, че не сме сами.
Често обаче забравяме за това и за да докажем обичта си към любимите хора, се втурваме по магазините да купуваме подаръци. Да се чудим и маем какъв точно продукт ще зарадва обичания от нас човек.
Затрупани от всевъзможни стоки и услуги – модерни, рекламирани, препоръчвани, чудодейни и вълшебни, ние се лутаме из материалния лабиринт. В днешния комерсиален свят се надпреварваме сами със себе си колко по-значима стока ще придобием. А това не остава незабелязано от децата ни. Те виждат нашето поведение, а в природата им е да копират това, което виждат. И те се научават. Научават се да искат това, което виждат в лъскавата реклама. И искат, защото смятат, че тази играчка ще ги направи щастливи. И забелязали ли сте какво се случва обикновено като получат желаната играчка – нарадват й се за ден-два и престават да й обръщат внимание. Защото разбират, че тя не е чудодейна, за каквато са я мислили. Не им носи удовлетворението, което са очаквали. Но това не им пречи да искат и следващата от рекламата, в търсене на удовлетворението, в опит да запълнят празнота…
Понякога си мисля, че е редно да поспрем, да се поогледаме и да обърнем внимание на детето за съществените неща – че не скъпият подарък е важен, а човешкото отношение, взаимното разбирателство, топлата усмивка, нежната прегръдка, отделеното внимание, търпеливото изслушване…. Все неща, които в забързаното ежедневие не могат да си намерят полагаемото място. Случват се така – набързо, между другото.
Въпросът, който неминуемо възниква е – как да научим децата да оцеляват в комерсиалния свят, в който живеят?
На тях им е необходимо да израснат емоционално стабилни личности. Хора, уверени в собствените си умения и качества – ценени за това, което са, а не за това, което притежават материално. А това би могло да се постигне когато сме съпричастни с тяхното ежедневие, когато ги насърчаваме в опитите им да постигнат нещо, когато ги поощряваме за вече постигнато нещо, когато разберат, че за нас е важно тяхното благополучие.
Хубаво би било да вършим ежедневните неща заедно, за да се създаде близост и комуникация. Да, имаме много ангажименти през деня, но това не ни пречи да включим в тях и дребосъците – те ще са доволни, че са полезни, че са постигнали нещо. От друга страна това ще стимулира и трудолюбието у тях. Независимо колко малки са, стига да не са бебета, разбира се 🙂 – можем да ги включим във всичко: в подреждане на масата, в почистването с прахосмукачката, в бърсането на праха и същевременно да общуваме, да поощряваме и да показваме колко е важна тяхната съпричастност за нас!
Определен тип поведение от страна на родителя води до същия тип поведение след време от страна на детето. Трябва да решим кой тип поведение да изберем и възпитаме…
Хубавите неща обикновено стават бавно, затова трябва да имаме и нужното търпение. След време със сигурност ще бъдем благодарни и на децата си, и на самите себе си.
И нека научим децата си, че най-големите подаръци в живота ни са тези, които не можем да купим в мола 😉
Весели празници!
Leave us a Reply